Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
27.03.2017 19:42 - Скок от мезосферата
Автор: savant Категория: Изкуство   
Прочетен: 303 Коментари: 0 Гласове:
0

Последна промяна: 20.09.2017 06:47


Константин беше приседнал в здрача току пред входа на пещерата. В краката му се плискаше море от треви, разрошвано от вечерния хладен вятър. Почеса разсеяно с молива врата си под дългата сплъстена коса, а сетне продължи да пише:

„Ние, хората, сме за растенията това, което са за нас роботите. Проект, с  чието създаване и развитие са се ангажирали активно и по който и до днес неспирно продължават да работят.

Защо растенията биха се стремили да създадат разумен вид животно? 

Защото всеки, който може да създаде нещо, го прави. От една страна. 

А от друга страна, вероятно растенията са имали само един път за развитие, за реален напредък:  да подпомогнат възникването на разумно животно. Пътят винаги е само един. Всяка илюзия, че съществува избор, е измамна. И те последвали пътя си.

Същата причина, поради която ние създаваме машините. Защото можем. И защото е единственият път за реален напредък, който имаме. 
Машините разширяват способностите ни във всяко отношение. 
Точно както ние разширяваме уменията и способностите на растенията. 
Дори бих предположил, че са ни създали, за да можем ние на свой ред да конструираме роботи. Защото растенията сами не биха могли да ги изградят
А сетне да построим космически кораби. 
И когато създадем технологии за придвижване в космоса, ще ни е необходимо какво
Да тераформираме други планети така, че да станат обитаеми за нас. 
И ще занесем там не друго, а растения. Първо, и преди всичко друго, и основно растения.

Ние сме средството, което растенията постепенно сътворили и подкрепяли в надеждата си да колонизират Вселената. В симбиоза с нас

Той се прозя, разтърка брадясалите си бузи, потри очи, полузаспивайки над тетрадката си. За него „Послания в полетата” беше едновременно творбата на живота му, а също и едничкото му четиво. Беше започнал да забравя написаното преди години. Препрочиташе старите си тетрадки – всичко това беше останало толкова отдавна, времето когато се опитваше да се бори за нещо. Когато все още имаше какво да опитва да постигне.

Високо в небето безшумно преминаваше поредният Град-остров. Eдно време ги различаваше и помнеше имената им, но постепенно ги беше забравил, пък и вече всичките му изглеждаха еднакво. Не би обърнал особено внимание на поредния, ако внезапно цялата околност не беше огряна от необичайно ярко зарево.

Цялата скована надве-натри от необелени греди дървена пейка се заклати, когато   Константин стреснато вдигна глава към внезапно изгрялото среднощно слънце.

Градът бе запалил всички светлини по стотината си прозрачни долни етажа-ледници, които обикновено оставаха неосветени.

Цялото небе се озари от ярката бяла светлина, нещо повече – почти веднаха се включиха и прожекторите, насочени към Земята и осветиха рояци дронове, които се откъсваха от Плаващия остров и един след друг политаха, завихряйки се в стесняваща се спирала, насочена право надолу.

Нещо беше активирало защитните системи на Града. Отново скачачи.

Константин беше чувал за скачачите, носеха се легенди за обитаемите  им костюми, дреха, с която можеш да оцелееш във всякаква среда, дори във вътрешността на кипящ вулкан, може да те поддържа жив със седмици в открития Космос, каквото и да правиш, този костюм не би позволил да загинеш. 

Обикновено завихрянето на дроновете спираше на няколко десетки километра над Земята и после бавно се оттегляше обратно, прибрало успешно скачачите, въпреки скоростта от 1500 км в час, която достигаха при свободен полет надолу.

Но този път завихрянето изобщо не спря, все нови дронове се присъединяваха към торнадото и го увеличаваха с всяка минута и без изобщо да забавя скорост, след няколко минути то се удари и разпиля в планината, някъде над линията на снега.

Константин прибра тетрадката и молива, отчаяно се опитваше да види нещо повече, но въпреки невероятно ярките светлини, насочени право в планината, разстоянието беше прекалено голямо и детайлите - неразличими.

След известно време той се отказа да се взира, прозя се гръмогласно още веднъж и реши да си ляга. Щеше да му мисли на сутринта.

Плаващият над стратосферата град отдавна беше отминал, осветявайки нощното небе като гигантско разтревожено слънце, когато на сутринта Константин излезе отпочинал от пещерата. Единствена следа от среднощното произшествие бяха дроновете. Рояци летящи роботи плъзнали навсякъде: ту се събираха на групи, сякаш да се съвещават, издигаха се нависоко, а сетне се спускаха и разпиляваха, стрелкайки се хаотично насам – натам по склоновете на планината, над гората, из полето, претърсваха настойчиво всяка пукнатина и всеки храст. Не оставяха непроучен сантиметър. 

Или се случваше нещо напълно неочаквано, или скачач е успял да стигне до Земята и да убегне на пазачите.

Константин поразмисли и се зае да приготвя планинарското си оборудване, обу най-здравите възможни ботуши и се приготви да започне да събира приятелите си.  Щеше да му се отвори работа. 


Откъс от книгата "Разумът на растенията"
автор Росица Зеркова




Гласувай:
0



Следващ постинг
Предишен постинг

Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: savant
Категория: Изкуство
Прочетен: 17635
Постинги: 12
Коментари: 4
Гласове: 12
Архив
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031